Вчера ми беше зададен въпрос, който никога не си бях задавала и мислех, че имам отговор... След лека дискусия с моя приятел за това накъде отиват нещата, той ме попита: "Добре ти какво разбираш под твой дом". Амииии... Първо се изумих, че някои може да попита нешо такова, какво е дом, как виждаш дома си... ами това не е ли усешане и възприемане на определено място. После се опитах да обясня. Мой дом е място където аз съм си господар (звучи тъпо - господар, но не се сещам за друга дума). Където, аз решавам как да се подреди, аз решавам какво да сменя, кога да се прибера, кого да пусна. Може да сменя думата аз с ние... Където ние да градим нещо и то да има стойност за нас, да знаем какво ни е коствало за да го постигем. Където знам, че е нашето място, където създаваме наши спомени и предполагам трудностите които срешаме да ни сближат и направят едно цяло. Оказа се много трудно да обясня какво е мой дом, а си мислех, че това е най-нормалното нещо. Какво е дом? Как вие приемате дома?
И последно да попитам, всички мъже ли приемат дома там където е мама и толкова ли е трудно да решите, че ще създадете нещо Ваше.... Никой не е казал, че е лесно, но не е ли това смисъла на живота???

"Домът е там ,където е сърцето ти."
Иначе тия определения с "ние" ..не са ми хм...по сърце. "Аз" за мен е по- правилно. Мисля ,че при "ние " човек се обезличава. :))

И това е.По надлу обаче си е чисто българското крепостно схващане за дома.Градя и пускам корени.Ние българите сме си го измислили това.Хората по света живеят в наети къщи.Днес тук има работа, бизнес.Утре решава отива в друг град, щат и т.н.Фактите го потвърждават висок%, от българите имат свои домове/апартаменти в повечeто случаи/И затова имаме такъв пресантимент към тази тема.

мога да плача, да викам, да пея, да..... колкото, когато и както си искам, без това да засяга другите. Това е мястото, което ме кара да се чувствам защитена. Това е мястото, където с копнеж очаквам да се прибера. Когато успея да заменя "аз" с "ние", означава, че съм почувствала другия също толкова близък, че да мога да споделя ДОМА си с него - за постоянно. В този смисъл, още едно клише, но аз го чувствам точно така: "Моят дом е моята крепост!" :-)

okolo teh sichko okolo tva se vyrti: kvo imash, kvo si kupil, kvo ti e vkysti (koeto go nemat sysedite!!!) Praznijat 4ovek ima nuzda da e gospodar, da ima, da se napylni s predmeti i kilim4eta...

На 18 години излязох от дома на родителите си, които много обичам, с твърдото решение, че трябва вече да се оправям сам някакси, и че те не са длъжни да ме дундуркат до 35 (на колкото съм сега...) Тогавашната ми приятелка, сега жена, беше на същото мнение - от тогава живеем самостоятелно, имаме две деца, и се опитваме да нямаме никакви дългове към роднини (които пак казвам много обичаме)...

Домът ми (който купихме сами и още изплащаме, след 10 години по квартири), си е мястото, където никой не ми опява, че имам и котка и куче "а те носят зарази", че кухнята ми е в синьо и оранжево, и че обувките в антрето не са подредени... И всичко е супер - роднините и приятелите са добре дошли, като дойдат на гости прекарваме времето да си говорим за важни неща, а не да делим власт и влияние!

На по-младите само искам да кажа - колкото по-рано след пълнолетие потърсите някаква независимост, работа (докато учите) и свой дом - толкова по-добре!

Петър

Радвам се,че има хора като теб. На 22 се преместих в друг град, за да бъда самостоятелна и да се науча да нося отговорност. Обичам родителите си, но мисля че ако бях останала вкащи, отношенията ни щяха да не са толкова добри както сега. Живях 3 год на квартира, където аз си бях господар, кого да поканя, кога да изчистя, кога да платя сметките. И се научих да живея така.
Причината да напиша всичко по-горе е следната: От 6 месеца живея с приятеля си, в апартамента на неговите родители, които си идват 2-3 пъти в месеца. Те са много добри хора, не ме дразни тяхното присъствие. Но това не е моя дом и незная как да обясня това на приятеля ми. Как да му обясня, че искам детето ни да живее в нашия дом, а не в дома на мойте или негови родители.
За всички по-горе. Няма нищо лошо в това да искаш все някога да се установиш някъде. Аз се преместих защото в моя град преспективата за развитие е минимална, но това не означава, че трябва цял живот да обикалям. Много е уморително да няма къде да се прибереш. Никога не може да почувстваш една квартира "твоя крепост", неможе да почувстваш сигурност, а камо ли да отглдедаш детето си. Така е изграден нашия стандарт, а не че сме еснафи.

Andrea, все пак както се казва животът е пълен с "обстоятелства" и с "международно положение" :-)))

То и аз в квартира не се чувствах напълно уседнал, ама в края на краищата квартирата си е начин да имаш дом - много пъти дори по-практичния начин. Не мога да преценя конкретиката на случая ти, но това, което аз знам, е че младото семейство не бива да живее в съжителство с някой от родителите. Просто няма как това да бъде успешно в дългосрочен план. Ти трябва да прецениш дали прбирането 2-3 пъти в месеца е "съжителство" или "гостуване". При всички случаи в дългосрочен план търсете начин да създадете отделно домакинство. Защото пък като дойдат децата, нещата стават още по-сложни! Вие ще искате да си ги гледате по свой начин, по ваши правила, а това сигурно ще бъде много трудно (предполагам само, 'щото не ми се е случвало да гледам деца в съжителство :-) когато живееш с някой, който е гледал деца и смята, че знае по-добре как се прави това!

И аз съм се изнесъл от нашите, като бях на 19... след това съм живял къде ли не, в различни градове и държави, много ми беше хубаво всичкият ми багаж да е в два куфара и да знам, че ако реша мога утре да го натоваря на колата и да си търся ново място под слънцето...
Но от известно време насам нещо се позамислям все по-често и по-често за постоянен дом. Имам в момента два и трябва да избера единия... Както всеки важен избор в живота, и този е труден. Но ми се ще да знам къде ще се прибирам винаги, да си създам уют, че даже и булка да се завърти там ;-) остарявам явно ;-)